I част: Данъчноправни аспекти
Казусът
Български граждани се наемат за по-малко от 183 дни в календарната година от дружество – местно лице на държава членка А, което ги командирова по проект за извършване на строително-монтажни дейности на мебели в държава членка Б.
В такава ситуация е възможно да възникнат някои от следните въпроси:
- Българските работници остават ли данъчнозадължени лица в Репубилка България?
- Работодателят явява ли се задължен субект по българското данъчно законодателство?
- Как следва да подходят работниците при установяване на задълженията си?
Приложима нормативна уредба:
- Споразумения за избягване на двойно данъчно облагане (СИДДО) между България и съответните държави;
- Закон за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ).
Насоки при отговаряне на въпросите:
- На първо място, следва да се уточни понятието „местно лице“. На наднационално равнище, според стандартния модел на СИДДО сключвани от България с други държави за „местно лице“ на една от двете държави се приема, когато за България това лице подлежи на данъчно облагане в нея съобразно българското вътрешно законодателство или за държавата членка Б това лице подлежи на данъчно облагане в нея на основание неговото местожителство, местопребиваване, място на управление или друг критерий от подобен характер. Въпреки това едно лице не се счита за местно лице на една от тези две държави единствено поради получаване на доходи от източници в тази държава или притежаване на имущество в нея.
Ако въпреки горните критерии едно физическо лице може да се третира като местно лице и на двете държави, неговото положение се определя, като то се счита за местно лице на тази държава, в която разполага с постоянно жилище; ако то разполага с постоянно жилище и в двете договарящи държави, то се счита за местно лице на тази държава, с която има най-тесни лични и икономически връзки (център на жизнени интереси).
На следващо място, необходимо е да се изясни понятието „място на стопанска дейност“. В конкретния случай, с оглед спецификата на характера на работата, която ще извършват работниците, се прилага определението дадено в СИДДО, а именно, че мястото на стопанска дейност, когато представлява строителна площадка, строителен или монтажен обект се считат за място на стопанска дейност само ако работата, свързана с тях, продължава повече от 12 месеца.
Следователно, може да се изведе, че съгласно наднационалната регулация, българските работници остават данъчнозадължени субекти на България за тези шест месеца работа в чужбина.
По отношение на националната уредба в България, съгласно приложимия ЗДДФЛ за „местнo физическo лице“, без оглед на гражданството, се счита това лице, (1) което има постоянен адрес в България, и/или (2) което пребивава на територията на България повече от 183 дни през всеки 12-месечен период, и/или (3) чийто център на жизнени интереси се намира в България. Местните физически лица са носители на задължението за данъци за придобити доходи от източници в Република България и в чужбина. За „трудови правоотношения“ се приемат правоотношенията, свързани с наемане на работна сила от чуждестранно лице, когато трудът се полага на територията на страната, както и правоотношенията по наемане на работна сила на местно физическо лице от чуждестранно лице, когато трудът се полага извън територията на страната.
- За работодателя от държава членка А няма основание да възникнат данъчни задължения в България, както и не следва да се регистрира за данъчни цели в България за задълженията на своите служители в страната. От друга страна, в зависимост от неговото местно законодателство е възможно, той да удържа данък върху изплащаните заплати.
- Работниците ще трябва сами да декларират с данъчната декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ дължимия данък от получените възнаграждения в чужбина. Местните физически лица за България следва да прилагат към годишната си данъчна декларация доказателства за размера на внесените в чужбина данъци и задължителни осигурителни вноски вследствие на положен труд извън триторията на страната. За доходи от източник в чужбина, при облагането на които съгласно действаща данъчна спогодба се прилага метод за избягване на двойното данъчно облагане „освобождаване с прогресия“, местните физически лица могат да не представят доказателства за размера на внесения данък.
Очаквайте продължение по темата за трудовата мобилност през призмата на осигурителноправните аспекти.
Настоящата статия е с информативен характер и представя само част от възможниите проблеми. Настоящото не представлява данъчен или юридически съвет. За цялостно разбиране на дискутираните по-горе въпроси и преди да предприемете действия в тази връзка, не се колебайте да се свържете с нас.
