Мнения Daily от 7 юли 2015 г.
Живко Иванов, финансово-счетоводна къща „Симбула“, за здравната реформа
Здравният министър Петър Москов се отказа от предложението си за промени в Закона за лечебните заведения, които да разрешат приватизацията на болници. Както при голяма част от промените в здравеопазването, и за това предложение не бяха посочения достатъчно ясни аргументи защо то ще доведе до подобрение в системата, да не говорим за статистика, която да подкрепи. Предложението беше оттеглено със същата липса на аргументация.
Какви биха могли да бъдат основните ползи и недостатъци от приватизацията на болници в настоящия момент. Важно е уточнението, че болниците са социални институции, но този статут в никакъв случай не ги освобождава от необходимостта да функционират секторно ефикасно и икономически ефективно.
Приватизацията им беше забранена през 2001 г., като едновременно с това пазарът на болнична помощ беше отворен за частни инвеститори, които изградиха нови лечебни заведения, вместо да обновят съществуващите.
Именно благодарение на частните инвеститори в България се появиха първите модерни медицински апарати, които в голямата си част бяха екзотика за публичните болници по онова време. Едва след 2006–2007 г. започна обновяването и на тяхната материална база и медицинско оборудване, но до голяма част, особено тези с общинска собственост, този процес още не е достигнал.
Забраната за приватизация е до голяма степен в основата на проблемите, които изпитва здравната ни система в момента. Освен че достъпът на мнозинството пациенти до модерно медицинско оборудване беше отложен с 5–6 години, се създаде пазар, отворен за всеки нов играч, но без механизъм за отпадането на неефективните участници. И това е в пряка връзка с постоянно нарастващите разходи за болнично лечение.
Разбира се, трябва да отчетем, че средата се е променила съществено спрямо 2001 г. Вече има над 170 частни болници, т.е. част от инвестиционния ресурс в здравеопазването е употребен. За обективна оценка на ефектите трябва да изследваме от какво се отказва държавата или общината с решение за приватизация на болниците.
Единственото право, от което се отказва, е контролът на собственик по смисъла на Търговския закон, и то в хипотезата на продажба на цялата си собственост. Исторически погледнато, този механизъм на контрол е доста слабо използван, а най-ярките примери датират от последните месеци. Всички останали механизми за контрол остават същите, като към тях могат да бъдат добавени предвидените в Закона за приватизация механизми за следприватизационен контрол.
От друга страна, задълженията, от които се освобождава публичният собственик, са много съществени. На първо място, да подпомага лечебното заведение финансово. Този ангажимент сега обикновено е под формата на покриване на загуби и дългове, ремонти, обновяване на материалната база и пр.
За периода 2009 – 2013 г. паричното изражение на това финансиране за държавния и общинските бюджети е близо 1.5 млрд. лв. И това е ресурс, отделно от плащания на НЗОК за медицинската дейност на лечебните заведения.
На второ място, отпада задължението на публичния собственик да се грижи директно за ефективното управление на болниците, като при добре структуриран приватизационен договор то лесно може да бъде заменено от ясни цели, които новият собственик трябва да спазва.
По всичко изглежда, че отново сме склонни да се откажем от инструмент, който е в състояние да доведе до по-икономично, ефективно и ефикасно използване на ресурса за здравеопазване, защото политиците се страхуват от радикални промени в чувствителните социални сектори.
